COOLтурно 21.11.2012
Истанбул през погледа на един германец
Интервю с Михаел Хел,
режисьор на филма „Пресечна точка: Истанбул”
През лятото на 2006-та Михаел Хел решава да попътува из Турция. Тъкмо е завършил гимназия и иска да опознае родината на хилядите емигранти, пристигащи в Германия оттам. На път за Истанбул той се опитва да води разговор с местен, който привлича вниманието му, но комуникацията е предимно жестомимична, защото човекът говори единствено турски. Все пак Михаел успява да размени координати с мъжа и година по-късно се завръща в дома на същия този мъж, вече научил турски и готов да започне своето филмово пътешествие из културната столица на Турция наречено „Пресечна точка: Истанбул”. Филмът е първа част от трилогия, чиято втора част „Всичко е достъпно” ще излезе през лятото на 2012-та, а третата - „Пелин” все още е в процес на заснемане.
Докато монтира „Всичко е достъпно” Михаел получава нашата покана „Пресечна точка: Истанбул” да участва в четвъртото издание на фестивала „Цветята на Корана”. С радост приема нашето предложение, а ние освен че веднага го уговаряме да ни разкаже повече за снимките на филма, знаем че българските зрители ще са едни от първите, които ще видят втората част от трилогията за Турция.
Как се чувства един чужденец в Истанбул?
Истанбул е едно изключително откачено място. Град, който може да обичаш и да мразиш едновременно. Когато снимаш там,самите места те вдъхновяват, за да продължиш работния процес. Ставаш част от един хаос, към който трябва да се приобщиш и да се опиташ да разбереш. Всъщност да си чужденец в Истанбул не е толкова трудно, дори да не говориш езика, винаги ще се намери начин да се разбереш с местните.
Как избираш участниците във филмите си?
Идеята за филма ми дойде спонтанно. Дори нямах предварителен сценарий. Исках да разкажа една история, която започва в Азия и завършва в Европа. Хората трябваше да са съвсем обикновени, типични представители на различните обществени класи. Исках всичко да е максимално автентично. Има много документални филми за Истанбул, които показват само туристическите обекти, аз исках да снимам на места, които ги няма в медиите, места, които не са омръзнали на хората. Заедно с оператора Юджел Туан всяка вечер след снимки излизахме с местните и така съвсем случайно намирахме още участници за нашия филм.
Пресечна точка: Истанбул
А лесно ли е да уговориш тези хора да застанат пред камерата?
Доста е трудно да накараш един човек, който никога не е заставал пред камера да се държи естествено и да бъде самия себе си. Проблемът е и в това, че от друга страна аз, като режисьор, не трябва да им казвам как да се държат, за да изглежда всичко максимално достоверно, а те очакват точно това от мен. Затова разговарях дълго с хората преди да включим камерите, държах се приятелски с тях и просто си споделяхме, за да може изцяло да скъсим дистанцията. Живях 5 дни в ромския квартал Сулукуле, сприятелих се с всички, станах част от общността. Когато снимаш документален филм трябва да спечелиш доверието на хората, с които разговаряш. Това е единственият начин филмът ти да е автентичен.
Али Динджер - собственик на магазин в Малтепе
Ще ни споделиш ли за някое интересно място в Истанбул, което остава далеч от любопитните туристи.
Ромският квартал Сулукуле е точно такова интересно място. През 2009-та мястото е разрушено от правителството, заради икономически интереси. Все повече места в Истанбул губят идентичността си и започват да подражават на американската култура. Ако се разходите из Таксим ще видите магазини на всички известни търговски марки, както и вериги за бързо хранене, които са заменили традиционните турски ресторанти. Аз обичам да ходя из уличките зад Таксим, в малките ресторантчета, където ходят само местните. Там няма видеостени и шумна музика, слуша се стара турска музика, идваща от грамофонни плочи, а стените са покрити с черно-бели фотографии. Това е културата на Истанбул, която все по-рядко се среща днес.
Прочутите улични веселби в Сулукуле
Живял си 5 дни в Сулукуле, разговарял си с местните, разкажи повече за това място.
Сулукуле беше най-старият ромски квартал в света. Такива празненства, каквито са се случвали там, не е можело да се видят на друго място. През 70-те, 80-те и 90-те хората са отивали вечер в квартала, за да се забавляват. Местните разказват, че когато турският национален отбор е имал международни мачове, след това са водели чужденците в Сулукуле. Пълна противоположност на лъскавия Таксим - сегашният център на нощния живот в Истанбул. Когато бях в Сулукуле през 2008-ма, хората там вече бяха тъжни. Много от къщите бяха разрушени, заради т.нар. „социален проект”. Всяка къща в Сулукуле си имаше номер и когато аз бях там по това можеше да се разбере колко много къщи са били разрушени. Хората бяха агресивни, защото виждаха, че не могат да се изправят срещу властите, бяха безпомощни. Телевизионните канали ги представяха като необразовани хора, които нямат никаква хигиена, хора, които са срам за Истанбул. Правителството предложи на семействата парични помощи, ако доброволно се изнесат от къщите си и много от тях виждайки, че битката е изгубена, приемаха тези пари. Голяма част от хората се изселиха в Одрин. Днес вече Сулукуле не съществува. Може да си купите някой от луксозните апартаменти, които се строят на това място. Разрушаването на това културно богатство е една много тъжна история, която за съжаление вече е почти забравена.
Малко преди всички обитатели на Сулукуле да бъдат изселени
В тазгодишното издание на „Цветята на Корана” има фокус върху новото турско арт кино. Кои турски режисьори и филми, които са ти направили впечатление напоследък, би препоръчал?
С новите дигитални технологии възможността за заснемане на филми вече не е ограничена. Това е от изключително значение за страни като Турция, където да намериш продуцент или фондация, която да финансира независим филм е доста трудно. Остава обаче проблемът с разпространението на филма, защото главната цел на разпространителите е да спечелят пари от филма, а тези проекти не са толкова печеливши. Харесвам както старото, така и новото турско кино. Харесвам както филмите на Йълмаз Гюней, така Зеки Демиркубуз и Нури Билге Джейлан – най-известните имена в новото турски кино. Допадат ми и независими филми като “Majority” на Серен Юдже и “Hair” на Тайфун Пирселимолу, които са част от програмата на много филмови фестивали, но трябва да бъдат видени от още много хора. Надявам се скоро камерите и останалото техническо оборудване да станат съвсем достъпни за турските режисьори и екипите им. Надявам се и хората в Турция да гледат повече независими филми, произведени в страната, защото в тях най-често се вижда индивидуалният стил на режисьорите. Само в тези филми авторите могат да експериментират.
Над какво работиш напоследък?
В момента работя над останалите две части от трилогията за Турция. Филмът „Всичко е достъпно” представя културата през погледа на младите. Снимахме заедно с Кай Ситер в няколко турски града през цялата 2010-та. Другият е полудокументална история за едно турско семейство. Действието е съсредоточено в Измир и Антакия, град близо до сирийската граница. Веднага след като приключа с трилогията за Турция ще се заема с дебюта ми в игралното кино. Това трябва да се случи в началото на 2013-та.
„Цветята на Корана” се организира от „Позор” със съдействието на Културното представителство към Посолството на ИР Иран, Посолството на Република Турция, Посолството на Палестина, Френския културен институт, Посолството на Кралство Мароко, Посолството на НДР Алжир.
Партньори на фестивала:
Една седмица в София, За хората, Cinefish, INews, Operation kino, Prozekcia, Free Sofia Tour, Sofia Live, Stand.bg, Другото кино, издателство „Интенс”
Специални благодарности на Color Studio и Print.bg
