Благодарение на 
Българските филми на "София Филм Фест"
Мариана Христова
Тази година бяха повече на брой, но все така с блудкав вкус. С изключение на Раци и Източни пиеси, за които вече писахме по много пъти и предимно добри неща, да изгледаме останалите родни игрални филми в програмата си беше трудоемко и мрачно като нощна смяна в Кремиковци. Успокояваме се, че добрата реколта все още предстои и заглавията от нея ще се пробват първо в чужбина, а с премиера на София Филм Фест бяха само онези, които така или иначе не биха минали другаде.
Зад кадър
На откриването гледахме Зад кадър на Светослав Овчаров – някакъв странен хибрид между комедия и драма, скалъпен като по проект на тема 20 години от падането на Берлинската стена. Сценарият е писан по истинско разсекретено досие и разказва за разбитото от соц системата семейство на обещаващ кинооператор (прототип е Христо Тотев, снимал Осъдени души и Адаптация), но е гарниран с тъпи шегички, а доказани актьори като Иван Бърнев и Красимир Доков стоят нелепо на екрана – сигурен признак, че режисьорът не си е свършил работата.
Светото семейство (Нина и Мариан) на Красимир Крумов пък е адекватна на действителността ни драма за самоотглеждащи се тийнейджъри: Нина има необразовани родители, на които се налага да работят за мутри и това им навлича проблеми, а Мариан кисне в интернет, защото майка му и баща му или работят, или се карат. Само че е разказана тромаво и буквално, сякаш е курсова работа на студент от НАТФИЗ, а ниският бюджет много личи.
Ловен парк на Любомир Младенов е другият филм, направен с малко пари и без държавно финансиране, но това е последният му проблем. Андрей се събужда изгубен в парка, Неда търси кучето си и двамата съдбоносно се срещат. Говорят си глупости и уж между тях се промъкват важните неща. Диалогът обаче, който би трябвало да е гръбнакът на филма, е дървен и плосък, а театралните актьори Елена Димитрова и Христо Петков се превъзнасят досущ като на сцената на Сфумато.
Moon Lake
Още по-отчайващо театрален е Лунно езеро (доскоро вървеше в Дом на киното като Moon Lake) на живеещият в Берлин наш театрал Иван Станев. В него има поезия, живопис, физика и митология, странстващи Орфей и Евридика, които бродят през тиня, руини и лунни релефи, но някъде там се губи смисълът на цялото начинание. За удоволствие от гледането въобще не говорим.
Като че най-приличен е Стъклената река на Станимир Трифонов, макар и той да е пълен с абсурди. Хем изследва корените на богомилството по нашите земи, хем заплита едни сложни любови между героите – якото чукане върви с псувни и кофти взаимоотношения, а там където има чувства, не се докосват дори. Има и напълно излишни персонажи, без които филмът би бил съвсем същия, но поне актьорите са адекватни на ролите и еротичните сцени са по-автентични, отколкото в предишния филм на Трифонов Изпепеляване.
Ако някой те обича
Златната малинка за българско кино на този фест отива при Ако някой те обича на Киран Коларов. Мъчителна творческа полюция за изпаднал пианист, низвергнат през соца заради подхвърлени голи снимки от влюбена в него ученичка. В ролята на фаталната лолитка с плитчици е дъщерята на режисьора Фани Коларова, която той снима във всеки свой филм, въпреки очевидната й некадърност – Фройд сигурно има какво да каже по въпроса. Жалко за изпипаната аристократична атмосфера и Деян Донков, който е на ниво, но няма как да спаси цял филм. След прожекцията в зала 1 Коларов дори не посмя да представи екипа
Тенденцията е тревожна – освен финансови и драматургични, киното ни има и емоционални проблеми. Героите във всичките шест филма търсят безутешно любов, докато режисьорите им жадуват внимание на всяка цена, но май не вярват в това, което правят. Не им вярваме и ние и все още си чакаме онези пет български заглавия на 2010, за които писахме още през октомври – „Кецове”, „Подслон”, „Тилт”, „Мисия Лондон” и „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”.
Още кино:
Лицето на Саломе, изрисувано с източни краски
Прешъс - качествен свръх товар
Перуански митове за тъгата - "Млякото на скръбта"
Непознати и объркани - "Убежище" на Франсоа Озон
Живот зад решетки: "Пророк" на Жак Одиар
